Оказва се коварен капан, този мой хубав спомен.
Връщам се, връщам се там - сама влизам вътре.
Дорисувам си го и му се радвам - сама затварям вратата.
А ключ имам ли?...

Вчера той се зарадва да ме види. Усмихна ми се, дойде при мен, опита се да ме заговори.
Аз.. нали това исках, а като се случи, избягах в мълчанието. Стоях там и мълчах. Затворих се, скрих се в поза и неподвижност.
Защо реагирах така? Защото си имам моя хубав спомен, където мога да се връщам винаги, когато съм самотна?

Не е ли време да започна да действам? Да живея тук и сега?